Във времето, в което живеят Иван Асен и Сава, и сърби, и българи вече са възстановили своята независимост, водейки борба с вековни противници като Византия и Унгария. Великият жупан Стефан Неман/Св. Симеон (ок. 1170–1196, +1199 г.) и цар Асен І (1186-1196), бащите на Сава Неманич и Иван Асен ІІ, безспорно имат най-големите заслуги за отхвърлянето на византийското владичество и изграждането на своите държави. Нещо повече, по време на Третия кръстоносен поход (1189-1190 г.) двете страни са в съюзни отношения. Както е известно, цар Калоян (1197-1207), чичо на Иван Асен ІІ, през 1205 г. разгромява край Одрин западните рицари, с което България фактически избавя православните си съседи, вкл. и сърбите, от латинската заплаха. С оглед ценностната система на онази епоха това е имало своето достатъчно важно психологическо значение за развитието на духовните и църковните връзки между две православни страни, независимо от униатската политика на самия Калоян. Още нещо, Стефан Първовенчани (1196-1227), първият сръбски крал, роден брат на св. Сава, получава подкрепата на Калоян в борбата си с унгарското вмешателство във вътрешните работи на своята страна. Отвоюването на престола във войната с Вълкан (Вукан) към 1204 г. поне до известна степен се дължи на българските военни удари срещу унгарското протеже. (1) През 1217 г. великият жупан Стефан получава титлата “крал”, подобно на някогашния си български съюзник Калоян, от Рим, в което е възможно да се забележи влиянието на Търново. Или, по-скоро, тук можем да търсим някакво своеобразно “пресичане” на взаимни идейно-политически влияния, тъй като сръбската идея и практика за получаване на кралска титла от папския Рим предхожда по време българската. Не е лишено от логика да се запитаме дали пък поне в известна степен цар Калоян не е използвал сръбския пример на контакти с Рим, макар и в силно променен вид? Отбелязвам всичко това, не само защото между българската династия Асеневци и сръбската Неманичи е имало стари връзки, свързани с общи цели и интереси. Така или иначе, наред със спорните въпроси между двете държави и техните църкви, нерядко се създава основа за сътрудничество. Животът на двамата съвременници е твърде различен. По-възрастният Растко/Сава още млад приема монашеството и заедно със своя баща създава Хилендарския манастир “Въведение Богородично” на Света гора Атонска – обител, в която през следващите векове съжителстват монаси от двете страни, като в определени периоди българите са дори по-многобройни.(2) Сава, макар и монах, участва дейно в редица събития (вкл. в ликвидирането на българския севастократор Стрез в Просек около 1214 г.), но най-голямото му постижение безспорно е обяваването на самостоятелната сръбска архиепископия през 1219 г. Сава проявява завидни качества на дипломат и църковен политик, като получава признание от Вселенската патриаршия, тогава “в изгнание” (в Никея/дн. Изник, Турция), тъй като Константинопол/Цариград от 1204 г. е под властта на латинците. (3) Иван Асен още като юноша трябва да бяга от столицата Търново и България, когато след смъртта на чичо му Калоян на власт идва узурпаторът Борил (1207-1218). Около 1217 г. Иван Асен и брат му Александър с наемни руски дружини се връщат в България и, побеждавайки в разразилата се междуособна война, влизат в столицата Търново (1218 г.). Цар Иван Асен ІІ (1218-1241 г.), смятан още през ХІІІ-ХІV в. за “най-великия от всички български царе” (според Бориловия Синодик – оценка, вероятно от средата на ХІV в.), след битката при Клокотница (9 март 1230 г.) превръща България в най-мощната държава в Югоизточна Европа. В територията на царството попадат и етнически сръбски земи - най-вероятно част от Косово. Пет години по-късно Иван Асен възстановява легитимната българска патриаршия, дотогава в уния с Рим, с което започва нова епоха в духовната култура на българите, а и на другите православни славянски народи.(4) Кога и как се пресичат пътищата на двамата велики мъже е трудно да се каже, но те несъмнено от години прекрасно са знаели един за друг. Архиепископ Сава подкрепя крал Стефан Владислав (1234-1243), негов племенник, женен за дъщеря на цар Иван Асен ІІ (наричана погрешно Мария или Мария-Белослава, която обаче е нейна сестра, женена за солунския деспот Мануил Комнин). Този акт в сръбските средновековни извори, независимо от преклонението пред светеца, е преценяван като “разбойническа” узурпация.(5) Още към 1218-1219 г. е имало достатъчно основания българската и сръбската църква да търсят база за сближение и сътрудничество. Данни за подобни връзки обаче засега не са известни. Може би контактите между двете църкви и техните предстоятели се установяват в по-пълна степен едва през тридесетте години на ХІІІ в., когато сърби и българи активизират диалога с патриаршията в Никея. В това отношение сръбската църква, в частност самият архиепископ Сава, има известна преднина – това се дължи както на проблемите около обявяването на сръбската автокефалия (вж. по-долу), така и предвид на унията на Търново с Рим. Във връзка с решаването на сръбския църковен въпрос Сава прави две големи обиколки в Близкия Изток – през 1229-1230 и 1234-1235 г., като и в двата случая има срещи с високопоставени представители на патриаршиите в Александрия, Йерусалим и Антиохия, с монашеството в Палестина и Синай, с византийското висше духовенство и т.н. Пред тях, разбира се, при второто си пътуване той вероятно се е застъпвал както за правата на Сръбската църква, така и за онези за Търновската българска патриаршия. Отдавна се допуска, че Сава може би е носел послания на цар Иван Асен ІІ и патриарх Йоаким І до тях. Както знаем, на събора в Лампсак легитимността на българската патриаршия в Търново е утвърдена както от вселенския патриарх Герман, така и с нарочни писма от източните патриарси – Атанасий Йерусалимски (Доментиан изрично разказва за личната среща на Сава с него!), Симеон Антиохийски и Николай Александрийски. (6) На връщане от Светите места Сава не отива направо в родината си, а приема поканата на българския цар да му гостува в Търново. В житието на св. Сава монахът Теодосий разказва: “...И като пристигна с кораб в град Несебър, изпрати до цар Асен вест за пристигането си. Царят изпрати свои слуги и коне, за да придвижат от морето с всякакви почести и с всичко необходимо светеца. Когато светецът дойде в града Търново, царят го посрещна [лично > и любезно го прие, и устрои голямо тържество по случай идването му. И в неговите топли палати заповяда да се настани...” Прави силно впечатление, че Сава е приет като гост на царя, а не конкретно на патриарха. Естествено, гостоприемството на Иван Асен ІІ по принцип не изключва сръбският екс-архиепископ да бъде настанен в жилището на тогавашния патриарх Йоаким І, в някой от големите столични манастири и т.н., както например св. Теодосий Търновски при гостуването си в Константинопол през 1363 г. пребивава в манастира “Св. Мамант”. Тук обаче “форматът” на отношението към високия гост е много по-различен, подчертано дружески и “роднински”.(7) В българската столица св. Сава явно е имал много срещи и разговори с цар Иван Асен ІІ, а и с друг голям свой съвременник и също бъдещ светец – първият търновски патриарх Йоаким І (1234-1246). (8) Във връзка с големия християнски празник Богоявление (6 януари 1236 г.) “... царят и блаженият патриарх [св. Йоаким І >, които оказваха предпочитание на светеца [Сава >, го помолиха в навечерието на празника той да отслужи службата...”. Според житиеписеца Теодосий службата дори е била съпроводена от чудо – “... и когато [св. Сава > започна кръстообразно да благославя водата, разделяше се водата в купела и пак се събираше. Когато царят и присъстващите с него видяха това чудо, прославиха Бога, който беше с тях. Светецър освети и просвети с осветението от кръщението и кръвопролитието Христова вода царя и всички присъстващи. И след като заедно с царя и патриарха бяха сътрапезници, се прибра в покоите...” (9) Този откъс от житието на св. Сава от монаха Теодосий показва голямото уважение на българската църква и държава към сръбския духовен глава. Сава обаче е в Търново не просто “на гости” – тук той явно получава категорична и действена подкрепа от патриарх Йоаким І и от самия Иван Асен за назависимостта на сръбската църква, която не е признавана години наред (фактически може би до 1235-1236 г.?) от Охридската архиепископия. (10) Както е известно, тогавашият архиепископ, бележитият византийски каноник Димитрий Хоматиан (1217-1234) реагира извънредно остро на откъсването на Сърбия като автокефална архиепископия, квалифицирайки го като грубо вмешателство на Вселенската патриаршия в неговия диоцез. (11) До 1219 г. Сърбия е под духовната власт на Охридската църква, която макар да е исторически българска по произход и население, през ХІ-ХІІ в. е силно погърчена или по-скоро универсализирана във византийски дух. След 1230 г. обаче, когато Иван Асен ІІ освобождава българите в Македония, архиепископът навярно е трябвало да се съобрази с волята на търновския владетел. След Хоматиан охридският престол е зает от Йоаникий, което несъмнено става под опеката на Търново.(12) Така последните съмнения в законността на сръбската църковна независимост фактически отпадат с помощта на Иван Асен ІІ.(13) За нещастие, при престоя си в Търново св. Сава се разболява тежко. Въпреки грижите на българите и на самия патриарх Йоаким, Сава, вече доста възрастен и със слабо здраве, умира (14 януари 1236 г.). (14) Иван Асен, който в онези дни е на лов, дори упреква остро патриарх Йоаким, че не е известен своевременно за смъртта на Сава. По повеля на царя сръбският духовен водач е погребан “... в царския манастир” - “Св. Четиридесет мъченици”.(15) Още през есента на 1236 г. в Търново пристига самият сръбски крал Стефан Владислав, който моли своя тъст да му даде мощите на светеца, за да ги отнесе в Сърбия. Известно е, че през Средните векове мощите на светците са смятани за по-ценни и от златото, че осигуряват сакрална защита на градове и крепости и т.н. Житиеписците Доментиан и Теодосий определено внушават, че цар Иван Асен не е бил настроен да се раздели със светите мощи на сръбския духовен глава. Когато обаче вижда голямата скръб на сръбския владетел, а и като знаел какво значи светецът за сръбския народ, Иван Асен ІІ се съгласява. Според житията това му решение е подтикнато и от чудодейна намеса – по време на сън му е внушено “свише” да постъпи така.(16) Дори и след отнасянето на мощите в Сърбия гробът на св. Сава в търновската църква “Св. Четиридесет мъченици” продължава да бъде място за поклонение – не само от страна на местните българи, но и от посещаващите по една или друга причина българската столица сърби.(17) Един медальон с образите на св. Сава и неговия баща св. Симеон (Стефан Неман), открит през 1972 г. нейде в подножието на Царевец край брега на Янтра, може да провокира търсенето на по-определени изводи или предположения. (18) Така или иначе, има достатъчно основания да се приеме, че гробът на св. Сава е бил място за поклонение. Както често става в такива случаи, може би в “Св. Четиридесет мъченици” се е пазела и някаква частица от мощите му. Там, както и в патриаршеската катедрала, са останали донесените от св. Сава реликви и дарове, главно закупени от самия от него “... в Палестина и в цяла Сирия, и в Египет, и във Вавилон и в Константинград..”. Те са връчени от него на патриарх Йоаким – както четем в житието му “... даде на българската патриаршия честни свещенически одежди и златообковани книги, и свещници, украсени със [скъпоценни > камъни и бисер, и други църковни съсъди, които и досега стоят пазени в посветената на Бога църква [катедралният храм “Възнесение Господне” на хълма Царевец > за възпоменание на светеца...”(19) Горният текст свидетелства, че даровете на св. Сава са били на видно място в някои от най-важните търновски храмове и през първите десетилетия на ХІV в., както и че авторът на житието му монах Теодосий вероятно сам е посещавал Търново и ги е виждал. Както е известно, макар и най-често по политически поводи, българската столица е посещавана от високопоставени сърби, предимно дипломати, вкл. от представители на висшето духовенство. Още при посещението си в Търново през есента на 1236 г. крал Стефан Владислав е придружаван от духовници и монаси. Без съмнение те осъществяат връзки с патриарх Йоаким І от името на архиепископ Арсений (1234-1266), близък сподвижник на Сава, определен лично от него за архиепископ през 1234 г.(20). По-усилени българо-сръбски междуцърковни контакти навярно е имало към 1274 г., когато във връзка с т.нар. Лионска уния между Константинопол и Папството независимостта на двете църкви е била поставена под заплаха. Както става ясно от някои документи, Търновската патриаршия проявява сериозна активност, влизайки в контакти и с папските пратеници в Константинопол при преговорите около унията. Бъдещият патриарх Йоаким ІІІ, тогава вероятно протосинкел на патриарх Игнатий, лично води разговори с папския легат Джеронимо д’Асколи (бъдещият папа Николай ІV). (21) След сключването на унията България, управлявана фактически от царица Мария Кантакузина, съпругата на болния Константин Тих-Асен (1257-1277), влиза в тесни връзки с православната опозиция в Константинопол и дори с патриаршията в Йерусалим.(22) Вероятно в тази ситуация царицата и патриарх Игнатий (наречен в една приписка “стълб на правоверието”/православието) са имали контакти и със Сърбия, вкл. с тогавашния сръбски архиепископ Данило І (1271-1276). Българската столица е посещавана от сръбски дипломатически мисии предвид брака на крал Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321) с българската царкиня Анна Тертер, дъщеря на Георги І Тертер (1280-1292), а по-късно и на неговия син Стефан (бъдещият крал Стефан Урош ІІІ Дечански) с Теодора, дъщерята на Смилец (1292-1298). Вероятно при цар Теодор Светослав (1300-1321) отношенията между двете страни са били добри (23), което предполага и контакти по линия на двете църкви. С възцаряването на Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330) за няколко години българска царица е сръбкинята Анна-Неда, дъщеря на крал Милутин, което несъмнено е влияело и на връзките по линия на църквата. По-късно, макар и за кратко, царица Анна управлява България, бидейки регентка на своя малолетен син цар Иван Стефан (1330-1331) - в една или друга степен, това е имало значение за взаимните църковни връзки. Архиепископ Данило ІІ (1324-1337), впрочем малко преди да заеме този пост, посещава Търново и води преговори с цар Михаил ІІІ Шишман Асен като извънредно доверено лице на крал Стефан Дечански. Това посещение, отбелязано изрично в биографията на архиепископа, вероятно се е състояло през 1323 г. Твърде възможно е под егидата на влиятелния и енергичен Данило ІІ да са осъществявани и други контакти с Търново, особено в навечерието на българо-сръбската война, завършила със злощастната за българския цар битка при Велбъжд. Това косвено може да се изведе и от разказа за тези събития, изпълнен прекомерно с църковна реторика,(24) в който може би са отразени дипломатическите похвати на самия Данило. Така или иначе, архиепископът е бил човекът с най-голям опит в контактите с Търново и с тогавашния български цар. Нека не забравяме и важното обстоятелство, че най-могъщият сръбски владетел крал (от 1346 г. цар) Стефан Душан (1331-1355) е българин по майка (син на кралица Теодора “Смилец”), че е женен за българка - знаменитата царица Елена (сестрата на цар Иван Александър), както и че в най-близкия му кръг е имало много негови български роднини и съмишленици – една сестра на Елена и Иван Александър (неизвестна по име), леля му деспина Мария-Марина (съпруга на деспот Алдимир/Елтимир Тертер), нейният син Иван Драгушин (Душан го нарича “мой истински брат”, макар той всъщност да е негов първи братовчед), монахът Ефрем (бъдещ сръбски патриарх), а вероятно и други. Да не забравяме и деспот Иван (Йоан) Асен Комнин, брат на Елена и Иван Александър, който управлява от името на Душан голяма част от днешна Албания с център Валона (Вльора).(25) Няма съмнение, че присъствието на тези видни българи в Сърбия е благоприятствало взаимните църковни връзки. През 1346 г. сръбската архиепископия е издигната в ранг на патриаршия, а в интронизирането на дотогавашния архиепископ Йоаникий І (1338-1354) участва самият търновски патриарх Симеон. Другият виден архийерей, взел участие в това църковно-политическо събитие, е охридският архиепископ Николай. Те заедно с византийските митрополити от превзетите от Душан земи и с представители на атонските манастири участват и в коронацията на сръбския владетел като цар, състояла се в Скопие на Великден (16 април) 1346 г. Царската корона е поставена на главата на Душан едновременно от двамата патриарси Йоаникий и Симеон. (26) Българската подкрепа за сръбската акция обикновено се свързва с добрите отношения между цар Иван Александър и Стефан Душан. Естествено, това е така, но този акт има и своите църковно-политически измерения. Византия е раздирана от гражданската война между Йоан V Палеолог и Йоан VІ Кантакузин, а положението на тогавашния вселенски патриарх Йоан Калекас е достатъчно сложно и нестабилно, за да се очаква някаква сериозна реакция от страна на Константинопол. Както е известно, по време на втория си понтификат цариградският патриарх Калист (1350-1353, 1355-1363) оспорва статута на Търновската патриаршия.(27) По принцип възникналото напрежение между Константинопол и Търново се свързва с критиките на св. Теодосий Търновски и неговия събрат св. Роман към някои особености от обредната практика на Търновската патриаршия. Надали можем да се съмняваме обаче, че основа за тази разпра е все пак политиката на Търново в предходните десетилетия. На първо място, разбира се, е интронизирането на сръбския патриарх с решаващото участие на Търново, както и аналогичният опит да бъде ръкоположен митрополит на Киев и “цяла Русия” в лицето на монаха Теодорит. Тогавашният, втори по ред сръбски патриарх Сава (1354-1375), според някои по-късни извори е родом от Тетово, което означава да е имал български произход. Дали това е така или не, не знаем със сигурност, но възможности за връзки с Търново безспорно са съществували. Сава е избран на събор в Сяр, а дотогава е атонски монах. Така или иначе, той е съвременник на най-видните духовни водачи на Византия от онова време, включително на св.св. Григорий Синаит, Григорий Паламас, Филотей Кокинос, а те неизменно имат свои български ученици и сподвижници. Несъмнено Сава ІV е познавал и най-видните фигури от духовния живот на тогавашна България, които също така най-често са бивши атонски монаси. (28) Факт е, че славата на св. Теодосий Търновски и основания от него манастир в Кефаларево (Килифарево) достига Сърбия, откъдето също идват монаси, последователи на исихасткото учение.(29) Надали може да има съмнение, че църквите в Търново и Печ са имали малко или много единна позиция към претенциите на Константинопол, но за съжаление в тази посока отново не разполагаме с конкретни данни. Подкрепата на Търновската патриаршия за повишаването на ранга на сръбската църква според Константинопол е незаконен акт и това е линия, която е следвана цели три десетилетия, от 1346 до 1375 г., макар все пак Константинопол да не се решава на по-директна конфронтация с Търново. Тази позиция е представена и в “Животописите на сръбските крале и архиепископи” във връзка с разрешаването на сръбско-византийския разкол през 1375 г.(30) Този задължителен в случая “реверанс” към Константинопол обаче не променя нещата – така или иначе, сърбите получават свой патриарх с благословията на патриарх Симеон и това се е помнело. В крайна сметка, избирането на третия по ред сръбски патриарх (първият признат от Константинопол!) Ефрем, в един или друг план, е било съгласувано с Търновската патриаршия. Не само защото св. Ефрем (патриарх през 1375-1380 и 1389-1391 г.) е българин, и то родом “... от Търновската страна”,(31) а и поради особеностите на църковно-политическите взаимоотношения през последните десетилетия на ХІV в. Най-малкото, участието на атонски монаси в преговорите около решаването на сръбския въпрос (сред тях са св. Исая Серски, св. Никодим Тисмански и др.) предполага такава връзка, още повече, че в онези години търновският патриаршески престол е заеман от Евтимий (1375-1394).(32) Може би на някого ще се стори преувеличено всичко да се свързва по презумпция с имената на Иван Асен ІІ и св. Сава. Няма спор, че двете православни църкви вероятно биха имали достатъчно връзки дори и да я нямаше тази солидна историческа и духовна основа. Тя обаче е съществувала и това в онази епоха е значело много. Още нещо, което може би ще прозвучи парадоксално и сензационно – ако не за сръбската, поне за българската медиевистика. Кой е дал първоначалния подтик за формирането на култа към св. Сава? С други думи – кой е препоръчал Сава да бъде канонизиран (дори по същество е поставил основата на неговата канонизация!), да бъде написано негово житие, да формулира идеята за неговите свети мощи и чудесата, вършени от светеца? Доментиан не оставя никакво съмнение, че това е сторено от българския патриарх св. Йоаким І Търновски. В Сърбия е било прието като нещо извънредно позитивно, че подтика за прославянето на св. Сава идва именно от българския патриарх. Инициативата за написването на негово житие, дадена от св. Йоаким І, подсказва, че Доментиан категорично е бил в българската столица през 1235-1236 г. (33) След Освобождението от турско робство в наново осветения християнски храм “Св. Четиридесет мъченици” е поставен паметен знак за св. Сава. Независимо от сръбските действия във вреда на България през ХІХ-ХХ в. (особено в Македония), тази плоча остава в най-емблематичния български храм. А църквата “Св. Четиридесет мъченици” в старата столица Велико Търново действително е един от най-важните символи на българската историческа памет и многовековната държавна и духовна традиция. В нея са колоните с известните надписи на “кан сюбиги” Омуртаг (815-831) и на самия Иван Асен ІІ, както и една по-стара колона на Крум (803-814). При археологически разкопки в “Св. Четиридесет мъченици” са разкрити гробовете на видни личности от Средновековието, като най-голям интерес сред тях буди онзи на Калоян. След 1878 г. тук са проведени някои от най-важните за България държавни церемонии, включително обявяването на българската независимост (22 септември 1908 г.). Същевременно тази търновска църква е важен паметник и на световното православие,(34) включително и на сръбския народ със спомена за неговия бележит син и духовен водач – свети архиепископ Сава Неманич.
Бележки Златарски, В. Н. История на българската държава през средните векове, т. ІІІ. С., 1940 (1994), с. 270 сл.; Божилов, Ив. Фамилията на Асеневци (1186-1460). Генеалогия и просопография. С., 1985 (1995), 77-92; Андреев, Й. Българските ханове и царе (VІІ-ХІV в.). С., 1988, 131-139; Гюзелев, В. и др. История на България, София - В. Търново, 2000, 62-67; Павлов, Пл. Къде в “земята на русите” е бил Иван Асен ІІ? – Епохи, 1997, кн. 3-4, 103-110. Марков, Н. Средновековен медальон с изображения на св.св. Симеон и Сава Сръбски.- Нумизматична информация, 1982 (февруари), с. 20. Става дума за бронзов медальон (диаметър 23 mm, с тегло около 3 гр.), според Н. Марков най-вероятно атонска изработка, датиран от него през ХІV-ХV в. Св. Сава е представен като схимник, в монашеско облекло, с нимб и палмова клонка в ръка. С последното гравьорът може би е искал да отбележи познатия факт, че сръбският светец е посещавал Божигроб, както знаем от житията му. В разговор г-н Николай Марков (уредник в Националния исторически музей в София) бе любезен да сподели с мен някои свои съображения около този интересен паметник, притежание на частен колекционер. Той е открит може би в района на храма “Св. Четиридесет мъченици”. Специално благодаря и на г-н Александър Пейков (В. Търново), който пръв ми обърна внимание на тази малко известна находка. На свой ред Ал. Пейков не изключва медальонът да е по-ранен, примерно от края на ХІІІ – началото на ХІV в. Дринов, М. Въпросът за българската и сръбската църква пред съдилището на Лионския събор.- В: Избрани съчинения, т. І, С., 1971, 373-387 (статията е от 1872 г.); Николова, Б. Цит.съч., с. 261. Изглежда парадоксално, но, доколкото ми е известно, никой от изследователите не прави дори елементарна догадка за връзки между двете църкви с оглед на ситуацията при Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282). Както е известно, съществувал е проект за брак между сръбския престолонаследник Стефан Милутин (бъдещият крал, 1282-1321) и византийска принцеса, който може би е имал отношение и към проблемите около Лионската уния. На това ми обърна внимание византологът Сърджан Пириватрич от Белградския университет, за което му благодаря. С. Пириватрич има намерение да посвети специално проучване на този въпрос. Павлов, Пл. България, Византия и мамлюкски Египет през 60-те – 70-те години на ХІІІ в.- Исторически преглед, 1989, кн. 3, 15-24 и посочената там литература. Общо за отношенията между двете страни по онова време вж. Коларов, Хр. Българо-сръбски отношения при Тертеровци.– България в света от древността до наши дни, І. С., 1979, 213-221; Тъпкова-Заимова, В., Д. Димитров, Пл. Павлов. Хронологична енциклопедия на света, т. VІ (Византия и византийският свят). В. Търново, 1995, 595-603. Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е..., 20-21, 113-115, 149, 157-158, 184-145, 259 и др. с посочената там литература. Киселков, В. Патриарх Калистовата грамота от 1355 г.- Духовна култура, 1932, кн. 50, 214-219; ХИБ, ІІ, 235-237. Вж. Николова, Б. Цит.съч., 203-204 и посочената литература; Павлов, Пл., Ив.Тютюнджиев [Рец. > Гонис, Д. История на българската църква. Атина, 1995.- Епохи, 1995, кн. 3-4, 164-171. Възможно е малко известният исторически разказ “За българския и сръбския патриарси” (най-вероятно от края на ХVІ в.), макар и да е изпълнен с грешки и несъобразности, да има някаква връзка с тези претенции на Константинопол – вж. Ангелов, Б. Ст. Стари славянски текстове.- Известия на института за българска литература, т. VІ, 1958, 266-267; ХИБ, ІІ, 338-339; Стара българска литература, т. 3. Исторически съчинения (Съст.и ред. Ив. Божилов). С., 1983, с. 85, 367. Този разказ обаче се нуждае от специално проучване. 29. Житие на св. Теодосий Търновски от патриарх Калист Константинополски. Текст, превод и коментарии Ив. Марчевски. В. Търново, 1995, с. 19, 42. 30. Данилови настављачи, 129-133; Баришић, Фр. О измирењу српске и византиjске цркве 1375 проблем се нуждае от самостоятелно проучване. Невероятният град Велико Търново – ХХІ в. / Veliko Turnovo – the incredible town, XXI Century. В. Търново, 2001, 13-14.
