Могъщество на Българската държава при цар Иван Асен ІІ
(1218 – 1241)
В резултат от успешното въстание на братята Петър и Асен в края на
80-те години на ХII в. България се освобождава от византийското
владичество, под което пада през 1018 г., и се полагат основите на
Второто Българско царство като естествен продължител на Първото.
Държавен център на страната става Търново. Основните насоки на
българската външна политика през този период са обединението на всички
български земи и постигането на международно признание на Българската
държава. Освободителното дело на Петър и Асен е успешно продължено от техния
по-малък брат цар Калоян (1197-1207), който е определян от историците
като един от най-далновидните български владетели. Благодарение на
изкусната му дипломация с папа Инокентий III (1198-1216) по мирен път
са парирани аспирациите на Унгарското кралство към северозападните
български земи и е утвърден международния престиж на България чрез
признаването от папата на приемствеността на Калояновата държава с тази
на Симеон, Петър и Самуил. През 1204 г. между България и Папството е
сключена уния, с която Калоян признава върховенството на Римската
църква и получава титлата “крал”, а българският църковен глава –
титлата “примас”. Последвалите събития обаче показват, че тази уния има
чисто формален характер и българите остават тясно свързани с
Православието.
Управлението на цар Калоян съвпада с едно от най-значимите събития
на Средновековието – провеждането на IV кръстоносен поход (1202-1204).
Вместо да освободят Йерусалим от селджукските турци обаче, на 13 април
1204 г., рицарите превземат Константинопол и създават на мястото на
рухналата Византийска империя Латинската империя. Експанзивните
действия на латинците спрямо всички балкански земи принуждават цар
Калоян да вземе мерки срещу тях и на 14 април 1205 г. в битката при
Одрин кръстоносците търпят голямо поражение от българите, което
превръща България в политически хегемон на Европейския югоизток.
През 1207 г., по време на обсадата на Солун, цар Калоян е убит при
заговор и престолът е зает от неговия племенник Борил (1207-1218).
Дискусионен е въпросът дали Борил е пряко свързан с убийството на
Калоян. Според някои историци (като проф. Йордан Андреев) именно той и
Калояновата жена, която след възцаряването си Борил взема за съпруга,
са централните фигури в заговора. Според други (като акад. Иван Дуйчев)
обаче този брак не е свидетелство за съзаклятие от страна на Борил, а
опит за легитимиране на властта.
Убийството на цар Калоян предизвиква сериозни сътресения в
българското общество. Срещу цар Борил се оформя силна болярска
опозиция, което го принуждава да изгони от страната малолетните синове
на Асен I – Иван Асен и Александър. Първоначално те намират убежище при
куманите, а след това, най-вероятно, в руското Галичко княжество.
В началото на Бориловото управление брат му Стрез избягва при
сърбите, с чиято помощ успява да откъсне от България голяма част от
Македония и се обявява за независим владетел с център на владенията си
крепостта Просек. Друг роднина на цар Борил – братовчет му Алексий
Слав, се обособява като независим владетел в Родопската област с център
крепостта Цепина. Така единството на Българската държава рухва. От тази
вътрешна слабост на България през 1208 г. се възползват унгарците,
които завземат Белградската и Браничевската област и сърбите, които
присвояват Ниш и околностите му.
През същата година, в опит да продължи външнополитическия курс на
Калоян, цар Борил организира поход срещу Латинската империя и нахлува в
Тракия. Българските и латинските войски се срещат на 31 юни 1208 г. при
Филипопол. Валенсиен разказва как цар Борил се опитва да излъже
латинците с куманската конница, както това успява да стори Калоян през
1205 г. Този път обаче латинците не се поддават и на свои ред устройват
засада на българските войски, които търпят тежко поражение, позволяващо
на латинците да си върнат както Филипопол, така и голяма част от Тракия.
През следващите няколко години цар Борил продължава да води
антилатинска политика, като организира съюз срещу латинците с никейския
император Теодор I Ласкарис и със Стрез, който той дори удостоява със
севастократорска титла. Тогава император Хенрих (1206-1216) привлича на
своя страна Солунското кралство и Алексий Слав, който се жени за
дъщерята на императора и, признавайки се за негов васал, получава
титлата “деспот”. През 1209-та и 1210 г. военните действия продължават
без съществени примени на границите, а през 1211 г. българи и никейци
се насочват към Константинопол. Войските на император Хенрих прогонват
българите от Тракия, а солунските барони, подпомогнати от епирския
владетел Михаил I Ангел, разгромяват Стрез при Битоля. Още през есента
на същата година цар Борил сам напада Македонските земи, но бива разбит
от ломбардските барони, подкрепени от Алексий Слав.
През 1213 г. цар Борил преориентира външната си политика, като се
помирява с латинците и император Хенрих се омъжва за доведената дъщеря
на Борил Мария (вероятно Калоянова дъщеря). Няма сведения на коя страна
принадлежи инициативата за мира, но вероятно през същата година по
инициатива на Константинопол цар Борил се оженва за една от трите
племенници на Хенрих. Така още повече се затвърждава съюза между
България и Латинската империя.
Към 1214 г. цар Борил сключва мирен договор и с Унгария, който
предвижда женитбата между унгарския престолонаследник Бела и Бориловата
дъщеря.
Съюзът с Унгария и Латинската империя позволява на цар Борил през
1214 г. да нападне Сърбия. Неговите войски са подкрепяни от латинските
и от тези на Стрез. Братът на сръбския княз Сава безуспешно се опитва
да разубеди Стрез да участва в похода срещу своя закрилник – сръбския
крал. Скоро след това Стрез е убит и предвидените военни действия се
прекратяват. Предполага се, че в убийството на Стрез е замесен именно
Сава. Владенията му са поделени между Епирската държава и латинците.
Така българският цар губи своя основен съюзник.
На базата на тези факти външнополитическата дейност на цар Борил
може да се определи като неуспешна. Той проявява характерната за
първите Асеневци държавна енергия, но му липсва талант на пълководец и
всичките му начинания завършват без успех. България загубва териториите
си на юг от Стара планина, както и Белградската и Браничевската област.
Ярък индикатор на външнополитическите неуспехи и вътрешната
нестабилност на страната е разрастването на богомилската ерес. На 11
февруари 1211 г. цар Борил свиква специален църковен събор в Търново,
където богомилството е анатемосано, а на видните еретици са наложени
наказания.
Цар Борил не успява да се справи и с недоволството в болярските
среди. През 1211 г. срещу него се разбунтуват болярите от Видинската
област, но бунтът е потушен с унгарска помощ. Според проф. Иван Божилов
и проф. Йордан Андреев за тази помощ българският владетел заплаща с
Белград и Браничево – области, които според тези историци не са
придобити от унгарците през 1207 г. Проф. Георги Бакалов определя бунта
през 1214 г., а проф. Иван Лазаров смята, че бунтът се състои през
1213-та, а откъсването на Белград и Браничево – през 1211 г.
През 1216 г. изненадващо умира император Хенрих. Тогава Алексий
Слав се съюзява с император Теодор Комнин и, лишен от основния си
външнополитически съюзник, цар Борил остава сам срещу многобройните си
врагове.
Тази обстановка е умело използвана от синовете на Асен I – Иван
Асен и Александър. През 1217 г., с помощта на руски наемници, двамата
братя нахлуват в България. След седеммесечна обсада (теза на проф.
Васил Златарски) Търново е превзет, а Борил – заловен и ослепен. Иван
Асен се провъзгласява за цар (1218-1241). Втори човек в държавата става
неговият брат Александър, който получава титлата “севастократор”. Цар
Иван Асен II проявява големи държавнически и дипломатически качества, а
през неговото управление Втората Българска държава достига върха на
политическото си могъщество.
Историческите извори за неговото царуване могат да бъдат разделени
на три групи: домашни, гръцки и западни. Основни български извори са
Търновският надпис на Иван Асен II от 1230 г., Бориловият синодик,
“Житието на Св. Петка” от патриарх Евтимий (ХIV в.), “Разказ за
пренасяне мощите на Иларион Мъгленски”, Дубровнишката и Ватопедска
грамота на цар Иван Асен II, издадени през 1230 г. и др. От гръцките
извори най-важна е “Историята” на никейския автор Георги Акрополит
(ХIII в.), а от западните основни – хрониките на Марино Сануто (ХIV
в.), Алберик (ХIII в.), Филип Мускес (ХIII в.).
Управлението на цар Иван Асен II е обект на особен интерес от
страна на историците. Основни са трудовете на проф. Васил Златарски
(“История на Българската държава през Средните векове”), проф. Петър
Мутафчиев (“История на българския народ”), акад. Иван Дуйчев (“Цар Иван
Асен II”), проф. Иван Божилов (“Фамилията на Асеневци”), проф. Геновева
Цанкова-Петкова (“България при Асеневци”), както и тези на проф. Васил
Гюзелев, проф. Йордан Андреев, проф. Василка Тъпкова-Заимова и др. По
тази тема са писали и много чужди автори като руснаците Ф. Успенски и
Г. Литаврин и сърбинът Г. Острогорски.
Цар Иван Асен II застава на чело на Българската държава в една
сложна политическа обстановка. В Константинопол управлява императорът
на Латинската империя Робер дьо Куртене, под чиято власт е важният град
Филипопол. Над северозападните земи на България тегне постоянна
опасност от Унгарското кралство, в чийто ръце е Белградската и
Браничевската област. След разширението си в Тесалия, Южна Албания и
Македония и завземането на земите на Алексий Слав в Родопите, Епирското
деспотство на Теодор Комнин се издига в първостепенна военнополитическа
сила на Балканския полуостров. По това време във възход е и другият
наследник на Византия – Никейската империя.
Цар Иван Асен II поема управлението на една отслабена държава с
орязана територия. Възстановяването на териториалната цялост на
България, нарушена при цар Борил, и издигането на международния й
авторитет става основна задача на неговата външна политика. Намалената
мощ на страната изисква от цар Иван Асен II да я преследва не с военни,
а с дипломатически средства. Едно от тях са династичните бракове.
Първият успешен дипломатически акт в този насока цар Иван Асен II
осъществява през 1219 г. Той се възползва от затрудненото положение на
унгарския крал Андрей II, който, след като участва в V кръстоносен
поход, се връща от Йерусалим. Срещу безпрепятствено преминаване на
унгарските рицари през българските територии крал Андрей II приема
съюзни отношения с България, скрепени с брака на дъщеря му Ана-Мария за
цар Иван Асен II. Като зестра кралят връща на България Белградската и
Браничевската област, поверени, заедно с Видин, под управлението на
севастократор Александър. Бракът е осъществен през 1221 г., когато крал
Андрей II получава нужното разрешение от папата.
Така, след като възвръща загубените от цар Борил северозападни
български земи, цар Иван Асен II обръща погледа си на юг. През 1223 г.
амбициозният епирски владетел Теодор Комнин (1214-1230) превзема Солун,
а скоро след това и Одрин, и Димотика, и през 1224 г. се обявавя за
“василевс на ромеите”. Цар Иван Асен II използва дипломацията, за да
предотврати конфликт със силното Епирско деспотство и през 1225 г.
между двете страни е сключен мирен договор, скрепен с брак между
дъщерята на българския вледетел Мария и брата на Теодор Комнин –
Мануил. Проф. Иван Божилов смята, че инициативата за съюза е на
епирския владетел, целящ да осигури тила си в преследването на голямата
цел – превземането на Константинопол.
Военното настъпление на Епир предизвиква тежка криза в Латинската
империя. Тя се подсилва от смъртта на император Робер дьо Куртене през
1228 г., който оставя за наследник малолетния си син Балдуин II.
Въпросът за състава на регентството на младия император остава открит.
Притисната от запад и от изток от враждебното православно обкръжение на
Епир и Никея, Латинската империя вижда в лицето на цар Иван Асен II
единствената авторитетна личност – владетел на държава, свързана чрез
уния с Рим, – която може да стабилизира положението в Империята и
същевремено да стане неин потенциален съюзник, разтрогвайки
българо-епирския съюз. Изхождайки от тези позиции рицарските барони
решават да оженят малолетния император за дъщерята на цар Иван Асен II
Елена, с което българският цар да стане настойник на Балдуин II.
Сведения за женитбата се извличат от хрониката на Марино Сунато, което
дава основания на някои историци да смятат, че този годеж действително
се състои и България получава в замяна Филипопол. Напоследък обаче това
схващане търпи корекции от проф. Васил Гюзелев и проф. Иван Божилов,
които считат, че до изпълнение на тези договорености не се стига. Със
сигурност обаче се знае, че споразумение със същите клаузи е подписано
през 1229 г. в Перуджа между рицарските барони и бившия йерусалимски
крал Йоан дьо Бриен. То е държано в тайна до влизането му в сила през
1231 г., а дотогава латинците създават заблудата, че настойник на
Балдуин II ще е цар Иван Асен II.
Воден от слуховете за съюз между България и Латинската империя,
през 1230 г. епирският владетел Теодор Комнин, който не може да допусне
цар Иван Асен II да има реална власт в Константинопол, нарушава
договора от 1225 г. и нахлува в българските земи. Подробности за похода
му научаваме от Георги Акрополит, който разказва за светкавичната
реакция на цар Иван Асен II, отбраняващ се с неголяма войска, включваща
и кумански наемници. Решителното сражение става на 9 март 1230 г. в
местността Клокотница, близо до дн. Хасково. Преди битката, по заповед
на царя, договорът с Епир бива набучен на копие и сочен за назидание на
нарушилия го епирски деспот. Подробности за самото сражение не са
известни, но несъмнено Теодор Комнин търпи голяма поражение. Самият той
е пленен и отведен в Търново. По-късно, уличен в заговор против цар
Иван Асен II, той е ослепен. Българският владетел задържа само
аристократите от войските на Теодор Комнин, а обикновени войници
освобождава. Според някои историци този хуманен жест е част от
политическата му стратегия за поддържане на гръцкото население мирно и
следствие от титлата, с която започва да се зове след битката при
Клокотница – “цар на българи и гърци”.
Така през 1230 г. към България е присъединена Източна Тракия,
почти цяла Македония, големи части от Тесалия и Драчката област. В
българските предели е включено и княжеството на Алексий Слав.
Българският владетел полага грижи и за административната уредба на
завладените земи, като на някои места поставя български гарнизони и
администрация, а другаде запазва съществуващата ромейска управа. По
този начин цар Иван Асен II се стреми да приобщи към България местната
аристокрация. Епирски владетел върху силно редуцираната територия с
център Солун става братът на Теодор Комнин Мануил (зет на цар Иван Асен
II), който фактически се намира във васално положение спрямо българския
владетел.
Българската победа при Клокотница има голямо историческо значение.
Тя е не просто успешно сражение, а грандиозна военна победа, която
извежда България в позицията на хегемон на Балканите с територия,
опираща на три морета. Само след една битка България разширява с около
една трета своите територии. Ето защо в българската историография
битката при Клокотница се нарича “най-щастливото сражение в цялата
българска история”.
След победата царят осветява търновския храм “Св. 40 мъченици”, в
който е открит негов надпис, свидетелстващ за голямото териториално
разширение на страната. Тогава той богато обдарява и манастири в
новозавладените територии, като по този начин се стреми да привлече
гръцката аристокрация и църковния клир на своя страна. В своите грамоти
цар Иван Асен II започва да се зове “цар на българи и гърци” –
акт-свидетелство за нарастналото му самочувствие.
След битката при Клокотница Латинската империя променя
политическото си отношение спрямо цар Иван Асен II. Поради опасения от
българско надмощие на Балканите договорът от 1228 г. не получава
доверието на част от латинските първенци. Най-силно обаче се
противопоставя Папството, което ясно съзнава, че унията от 1204 г. е
само формален акт, а българският владетел е потенциален съперник за
господство в Константинопол. Така през 1231 г., съгласно спогодбата от
Перуджа, за латински съимператор на Балдуин II бива коронясан
80-годишният Йоан дьо Бриен. Уговорен е и годежът на малолетния
император с дъщерята на своя съимператор.
Разгневен, през 1232 г., българският цар открито скъсва унията с
Рим и сваля нейния поддръжник примас Василий. Това е прието болезнено
от папа Григорий IХ (1227-1241), който реагира, като настройва
унгарците срещу България и през същата година, водени от
престолонаследника Бела IV, те нахлуват и превземат Белград и
Браничево. Срещу нашествениците е изпратен севастократор Александър,
който скоро успява да отблъсне унгарците назад и да възстанови
статуквото.
Победата при Клокотница води до сътресение и в Сърбия, където през
1234 г. епирското протеже Радослав абдикира от престола и мястото му е
заето от брат му Владислав, когото цар Иван Асен II оженва за една от
дъщерите си. Така българският владетел успява да прокара своето влияние
и в Сърбия.
През 1235 г. цар Иван Асен II сключва съюз с Никея против
Латинската империя. Преговорите започват още през 1231 г., когато царят
разбира за коронясването на Йоан дьо Бриен за латински император.
Според Георги Акрополит инициативата за мира е на никейският император
Йоан III Дука Ватаци (1222-1254), който вижда в България помощник за
постигането на основната цел – превземането на Константинопол. Никифор
Григора обаче твърди, че инициативата е на цар Иван Асен II, който се
стреми да получи патриаршески статут на Българската църква. Тъй или
иначе, съюзът бива скрепен с династичен брак между никейския
престолонаследник Теодор II Ласкарис и дъщерята на цар Иван Асен II
Елена. По силата на съюзния договор през 1235 г. в Лампсак (Мала Азия),
със съгласието на всички източни патриарси, никейският патриарх Герман
узаконява възобновяването на Българската патриаршия. За български
патриарх е ръкоположен Йоаким I. Създадената от император Василий II
(976-1025) Охридска архиепископия запазва своята самостоятелност, но
минава под върховенството на Търновската патриаршия.
Така през 1235 г. се възстановява пълният държавно-политически
суверенитет на България с двата му елемента – Царство и Патриаршия.
Според проф. Петър Мутафчиев обаче, цар Иван Асен II заплаща
“необикновено голяма” цена за признаването на патриаршеското
достойнство на българския първосвещеник. Освен че с кръвта на своите
войници той подпомага присъединяването на земи към една чужда държава,
със съюза с Никея против латинците цар Иван Асен II си навлича за враг
целия католически свят. Така през 1235 г. с едно писмо от 12 декември
папа Григорий IХ призовава Унгария да помогне на латинските барони и да
се отправи на кръстоносен поход срещу балканските съюзници. В друго
писмо на папата – до цар Иван Асен II – той заплашва българския
владетел, че ако не прекрати съюза си с никейците, ще го отлъчи от
църквата.
Съгласно договора Никея признава българските завоевания на
Балканите, а цар Иван Асен II отстъпва на Йоан III Дука Ватаци правото
да владее земите между долното течение на р. Марица и Галиполи и
евентуално Константинопол. Още през 1235 г. градът е обсаден по суша и
море от български и никейски войски, но неуспехът охлажда
българо-никейските отношения. През следващата година цар Иван Асен II
се въздържа от военни действия, защото предпочита да има за съсед
слабата Латинска империя, отколкото преследващата амбициозни цели Никея.
Смъртта на Йоан дьо Бриен през март 1237 г. е повратен момент в
политическата ориентация на България. Тя открива възможност за
българския владетел да стане регент на малолетния Балдуин II и той
скъсва съюза си с никейците, прибирайки дъщеря си Елена в Търново. След
това започва преговори за възстановяване на унията с Рим и така, през
1237 г., с латинците е сключен съюз на антиникейска основа.
Единственото общо военно действие на българи и латинци е обсадата
на никейската крепост Чорлу, в Източна Тракия, през есента на 1237 г.
По време на обсадата цар Иван Асен II е известен, че жена му, едно от
децата му и патриарх Йоаким са починали от епидемична болест в Търново.
Според Георги Акрополит цар Иван Асен II схваща това като Божие
наказание за нарушения клетвен договор с Никея и се оттегля от Чорлу.
За този нов обрат в политиката на цар Иван Асен II може би повлиява и
съзнанието, че, дори подпомагайки латинците, той не може да засили
влиянието си в Константинопол. Още същата година приятелските отношения
с Никея са възобновени, но този път цар Иван Асен II не се ангажира с
военна подкрепа на Йоан III Дука Ватаци. В Никея бива върната и жената
на Теодор II Ласкарис – Елена.
Повратът в политиката на цар Иван Асен II предизвиква яростта на
папа Григорий IХ, който отново призовава унгарците на кръстоносен
поход. Те обаче не успяват да се организират, а другите 60 хиляди
кръстоносци, идващи на помощ на Латинската империя през 1239 г., цар
Иван Асен ІІ пуска да минат безпрепятствано през България, въпреки
съюзните отношенията с Никея.
Последните години от управлението на цар Иван Асен II преминават
общо взето в мир. Към края на 1237 г. той се оженва за дъщерята на
бившия епирски владетел Теодор Комнин – Ирина. Тази сватба води до
възраждането на Епирската държава, чийто владетел става синът на Теодор
Комнин Йоан. Някои историци считат, че този ход на цар Иван Асен II
цели противопоставянето на Никейската империя чрез втори византийски
център – Епир, каквато е ситуацията до 1230 г. Но Солунската империя се
оказва твърде слаба и не успява да се превърне в бариера пред Никея.
Според Филип Мускес през 1241 г. цар Иван Асен II успява да отблъсне едно нападение на татарите на хан Бату.
Монахът Алберик дава точната дата на смъртта на цар Иван Асен II – 24 юни 1241 г. Той умира на Еньовден.
Политическото могъщество на България през епохата на цар Иван Асен
II е съпроводено с неговата активна и съзидателна вътрешнополитическа
дейност. При цар Иван Асен II Второто Българско царство придобива
завършена обществена уредба, която не претърпява особени изменения до
гибелта му в края на ХIV в. и е издържана напълно в рамките на
византийския модел на управление. Царят има неограничена власт като
божи наместник на Земята, а помощен орган е съвета на “великите
боляри”. Най-близките му помощници и родственици получават титли,
заимствани от византийския двор като севастократор, деспот, севаст и др.
Царят извършва и териториално-административно делене на
нарастналото Българско царство. Големи областни центрове са Бдин,
Белград и Браничево на север; Преслав и Карвуна на североизток; Боруй,
Одрин и Димотика на югоизток; Скопие, Прилеп, Охрид и Девол в Македония.
Цар Иван Асен II единствен от владетелите на Второто Българско
царство успява да сплоти българското болярство. Още с възкачването си
на власт той предпочита дипломатическия подход и не отстранява никой от
Бориловите съуправници, което му спечелва уважение и лоялност сред
аристокрацията. Той се справя с центробежните сили в българското
общество и като предоставя на болярите нови земи и привилегии. Пример
за това е запазената царствена грамота на протосеваста Прибо, с която
той получава т. нар. Феодален имунитет. Всестранният просперитет на
държавата е причина за затихване на богомилските проповеди, срещу които
цар Иван Асен II проявява търпимост и не счита за нужно гонения.
Териториалното разширение, увеличеният брой на населението и
мирните граници водят до един истински стопански разцвет на страната. В
това отношение голямо значение има преминаването през българската
територия на важни търговски пътища, свързващи Изтока със Запада. Така
по времето на цар Иван Асен II икономическият подем бива увенчан с
отсичането на първите български златни монети. Вътрешните пазари биват
свързани с международния търговски обмен чрез посредничеството на
дубровнишките търговци и българските пристанища на Черно, Бяло и
Адриатическо море. Запазена е една грамота от 1230 г., с която
българският владетел дава право на дубровнишките търговци свободно да
търгуват в пределите на Българското царство.
Времето на цар Иван Асен II се свързва и с развитието на
българското занаятчийство. То е концентрирано основно в градовете.
Българите практикуват около 30 вида занаяти. В някои градове като
Търново и Червен занаятчиите с еднаква професия живеят в отделни
квартали, на една и съща улица. Археологическите разкопки показват, че
добре са развити занаятите, свързани с обработката на метали,
изработването на земеделски сечива, оръжия, съдове, накити и особено
керамичното дело.
Важно проявление на вътрешната дейност на цар Иван Асен II е
неговата църковна политика. Веднага след битката при Клокотница той
посещава Света гора. Следвайки една вековна традиция на византийските
императори, българският владетел дарява богато със земи и привилегии
атонските обители. Оцеляла е само една дарствена грамота – за
Ватопедския манастир, но е известно, че са дарени още четири манастира,
между които Зограф и Хилендар. Даряването на манастири по времето на
цар Иван Асен II е съпроводено и от активно църковно строителство.
С възстановяването на Българското царство се издига и новата му
столица Търново. Още първите Асеневци полагат непрестанни грижи за
превръщането на града в административен, стопански, духовен и културен
център на България, като средоточие на приемствеността между Първото и
Второто Българско царство.
Хълмовете на Царевец и Трапезица са здраво укрепени със стени и
кули. На най-високата тераса на Царевец се издига патриаршеската
резиденция и катедралната църква “Св. Възнесение” с импозантна
кула-звънарница. В съседство е дворцовият комплекс на българските
царе, заобиколен от болярски домове и църкви. В отделни квартали живеят
занаятчиите и търговците. Трапезица също придобива градски облик, а по
съседните хълмове и край извивките на р. Янтра са разположени множество
манастири, сред които се откроява църквата “Св. 40 мъченици”. Особено
почитани са църквата “Св. Димитър”, където е провъзгласено
възобновяването на Българското царство, и храмовете, приютили мощи на
светци-закрилници на “Богохранимия Търновград”.
Пренесените в българската столица мощи на св. Иван Рилски, св.
Петка Епиватска, наречена Търновска, св. Михаил Войн Български, св.
Иларион Мъглански и др. издигат духовния престиж на престолния град в
православния свят. След падането на Константинопол в ръцете на
кръстоносците и на Киев, под властта на татарите, Търново става столица
на Православието – “Третият Рим”. Възстановяването на православната
Българска патриаршия е акт, утвърждаващ това високо положение.
Културното развитие на Второто Българско царство върви успоредно с
политическото му издигане. Царе и боляри полагат грижи за книжовността
и изкуствата, чрез които се търси опора в Симеоновия Златен Век. В
прочутия Драганов миней са събрани службите за българските национални
светци – Кирил и Методий, Иван Рилски, Петка Епиватска, Михаил Войн
Български, а в търновските манастири се преписват и съхраняват творбите
на Климент Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх. От този период
са запазени “Добрейшовото евангелие”, “Болонският псалтир” и голяма
част от “Бориловият синодик”.
Пренасянето на светите мощи в престолния град дава тласък за
появата на оригинални литературни описания на тези събития, съхранили
спомени и за исторически събития от светски характер. Възникват и нови
жития за българските светци, както и за първия търновски патриарх
Йоаким I. Бориловият синодик се допълва с разказ за възобновяването на
Българската патриаршия.
Патриотизъм и гордост от постигнатото при първите Асеневци вървят
ръка за ръка с преклонението пред великото време на предците.
Своеобразен материален израз на тези идеи представлява вътрешното
оформление на църквата “Св. 40 мъченици” – колони с надписи от времето
на хановете Крум и Омуртаг съжителстват със стълба, на който цар Иван
Асен II разказва за победата си при Клокотница.
Така още в средата на ХIII в. Търновград се превръща в седалище на
духовността и културния живот – формира се прочутата в целия
православен свят Търновска книжовна и художествена школа.
Външнополитическата дейност на цар Иван Асен II може да бъде
разделена на два периода: 1218-1235 г. и 1235-1241 г. Първият е
изпълнен с бляскави дипломатически и военни успехи, като най-важните са
мирното отвоюване от Унгария на Белградската и Браничевската област и
победата при Клокотница. Вторият период се отличава с честа смяна на
българските съюзници и лавиране между Никея и Латинската империя.
Според проф. Йордан Андеев цар Иван Асен II подчинява политиката си на
“полумерките, компромисите и съглашателството”. Някои историци изтъкват
като негативен резултат от управлението на цар Иван Асен II
разединението на царската династична линия, следствие от многото му
династични бракове, което води до междуособици сред неговите наследници.
Въпреки това обаче цар Иван Асен II се явява един от най-великите
български владетели, а неговото управление бележи апогея в историята на
Второто Българско царство, а според някои – и на Българската държава
въобще. Умелото съчетаване на дипломацията и династичните бракове с
“политиката на меча”, когато това изискват интересите на България, я
превръщат в първодействаща сила в Югоизточна Европа, от която зависи
съдбата на Латинската империя, на поствизантийските държави Епир и
Никея и с която се съобразява католическия запад. С битката при
Клокотница цар Иван Асен II осъществява докрай програмата за обединение
на българските земи, начертана от Петър и Асен. За втори път в своята
история (след управлението на цар Симеон) територията на Българската
държава опира на три морета.
Териториалното разширение и отсъствието на непрестанни,
изнурителни войни дава възможност за едно икономическо процъфтяване,
обособено от развитието на занаятите, търговията и градското стопанство
въобще, доказателство за което е и сеченето на златни монети с образа
на царя.
След унищожаването на Византия от кръстоносците, за един период от
повече от половин век, България е най-силният стожер на Православието.
Унията с Рим има изцяло формален характер, а след събора през 1235 г.,
който възстановява ранга на Българската патриаршия, Българската държава
става официално хранител на православната култура, откъдето тя се
развива и разпространява в останалия славяноезичен ортодоксален свят.
Спрелите междуособици, плодотворното стопанско развитие и
сигурният ред в държавата създават условия за едно спокойно и градивно
обществено развитие. Изворите въобще не споменават за брожения, за
развитието на ереси и други социални бунтове. Дори постоянните
отрицатели на държавността и правовия ред – богомилите, не проявяват
недоволство срещу владетеля и властта.
За никой друг български владетел единодушието на неговите
съвременници в положителни оценки и похвали не е така пълно, както за
цар Иван Асен II. Според Георги Акрополит “той се прояви като най-добър
човек между варварите, не само за своите, но и за чужденците”. Друг
византийски историк, Георги Пахимер, го сочи за “образец на всяко
благородство”.
От втората половина на ХIII в. и във Втората Българска държава
настъпва период на упадък, от който тя не ще съумее да се въздигне до
окончателното покоряване на Балканите от османските турци. Причините за
това обаче имат обективен характер и се съдържат в процесите на
историческото развитие на Югоизточна Европа, които постепенно
деградират и сръбската, и византийската, както и българската държавност.
Но управлението на Асеневци – царете Петър, Асен, Калоян и особено
цар Иван Асен II оставят спомена за величавата Българска държава.
