В 1204 г. на Балканите се появява един нов мощен политически фактор Латинската империя и разбърква традиционните държавно-политически отношения, изградени в Югоизточна Европа през последните 4-5 века. Западноевропейска рицарска армия от Четвъртия кръстоносен поход, доведена до Цариград от венецианския флот, вместо да продължи за Ерусалим и да освобождава Божи гроб, неочаквано щурмува столицата на Византия и я превзема. След това рицарите решават, че е много глупаво да се трепят с арабите по пустините на Близкия изток и решават да си устроят държава на мястото на Византия. Избират си император графа на Фландрия Балдуин, и си разпределят империята на феоди. Сравнително бързо рицарите подчиняват византийските феодали в днешните земи на Източна Тракия и Гърция и... опират до българската граница.
А възстановената българска държава е само на 19 години. Две десетилетия, преминали в тежки сражения с византийските, унгарските и сръбските войски. И за съжаление и във вътрешни размирици. Първите двама царе на възстановената държава, братята Асен и Петър, са убити от заговорници. На власт от 1197 г. е третият брат Йоаница (Иванчо). Но поради високия му ръст (197 см) и изключителната красота гъркините в Цариград го нарекли Кало Йоан (хубавия Иван). Това става, докато е бил държан там като гарант на мира, сключен между България и Византия през 1187 г. С този прякор, превърнал се в име, българският цар ще влезе в историята.
Падането на Цариград не може да не е зарадвало цяла България. Традиционният съперник на България дотогава е била Византия и само с гърци се бием по равнини и проходи пет века. Но последвалите събития не може да не са притеснили Търново. Българско пратеничество е било върнато с наглото заявление, че Латинската империя не признава България. Тя била част от Византийската империя доскоро и следователно част от наследството, което рицарите трябвало да си разделят. Е, намеквал Балдуин, ако Калоян се съгласи да му стане васал, можело и да го оставят да управлява, да речем, графство или херцогство България, но като част от Латинската империя.
Всички хронисти на епохата описват Калоян като избухлив и бърз в решенията си човек. Едва ли трябва да се съмняваме, че в деня, в който пратеничеството се е върнало в Търново, през вечерта не се е спало. Вдигнати по тревога полкове са се насочили към границата, предвождани лично от царя. Разполагайки войски в Тракия, Калоян не бързал да нападне, а като всеки мъдър държавник се погрижил да си осигури военни и дипломатически съюзници. Пратеници уговорили участието на куманска конница в бъдещата война. За тази и други военни заслуги половин век по късно, когато ги притиснали татарите, живеещите по северната ни граница кумани ще получат правото да се заселят у нас. Други тайни пратеници проникнали в Латинската империя и установили връзка с унизените византийски феодали. С тях било уговорено да се вдигнат на въстание срещу латините, което да бъде подкрепено от българската армия.
Най-трудно било да се изолират рицарите от подкрепата на папа Инокентий III. Четвъртият кръстоносен поход бил негово дело и бил само брънка от плана му да постави целия християнски свят под юрисдикцията на Рим. През 1204 г. освен падането на Цариград папата постигнал и уния (подчинение) на Българската църква на Папството. С писмо папата бил помолен от цар Калоян да озапти мераците на кръстоносците. Папа Инокентий III се видял в чудо трябвало да избира, както смятал той, между две велики постижения Латинската католическа империя и доброволно подчинилата му се църква на най-голямата православна държава в Европа. Папата заел неутрална позиция с писма смъмрил кръстоносците и призовал Калоян към търпимост и християнско смирение. За цар Калоян и това било достатъчно важното било папата да не призове към кръстоносен поход срещу България.
В средата на март византийските градове в Източна Тракия въстанали срещу латинските си поробители. Центърът на въстанието бил Адрианопол (Одрин) и Балдуин Фландърски на 29 март 1205 г. пристигнал с цялата си армия от рицари пред стените на древния град. Каква била изненадата му, когато рицарите видели на кулите на крепостта да се веят български знамена. Така гърците показвали, че присъединяват земите си към България и признават цар Калоян за свой владетел. Изненадата станала още по неприятна, когато през нощта из лагера зафучали стрели, пуснати от бързи конници, препускащи из равнините наоколо. Това били куманите малки техни отряди започнали ежедневен терор над лагера.
Въпреки всичко, уверени в силата си, рицарите започнали обсада на Адрианопол. Но гарнизонът, подсилен навярно с някоя и друга българска дружина, оказвал яростна съпротива и отбил няколко щурма. В това време цар Калоян бавно свивал обръча около рицарския лагер.
В Европа сражение на пехота и лека конница с рицарска армия на открито поле било смятано за самоубийство. Рицарите атакували в сгъстен строй като плътна желязна маса в пълен кариер. Тази лавина имала ефекта на удар от днешна танкова армия върху пехотни позиции. Желязната стена на рицарите помитала и разпилявала всеки боен ред на противник (дори друга рицарска войска), очакващ врага на място.
Но рицарската армия имала един фундаментален недостатък. Рицарите ставали почти безпомощни, ако някой ги спре. Движенията на ръцете им били почти невъзможни, тъй като били стегнати в килограми желязо. По същата причина тромави и неподвижни ставали и конете им. Цар Калоян затова заповядал на избрано от него място, стотина метра пред бойния си ред, да се изкопаят вълчи ями. Въпросът бил как да се доведе рицарската армия да се бие точно на това място. Задачата била поверена на куманите. Те продължавали да тормозят рицарския лагер, но императорският съвет решил латинците да не се поддават на провокациите им и да не ги преследват.
На 14 април обаче граф дьо Блоа не издържал и излязъл от лагера с отряда си да преследва куманите. Те го докарали до българските позиции преди вълчите ями, внезапно се обърнали с лице към отряда на графа и го нападнали. Изморените от преследването рицари изпаднали в беда и потърсили с куриер помощ от Балдуин.
Според описанията на двама рицари, оцелели в боя (Жофроа дьо Вилардуен и Роберт дьо Клари), Балдуин без колебание нарушил собствената си заповед и излязъл с цялата си армия да помогне на граф дьо Блоа. Когато пристигнал на полесражението, отрядът на графа бил вече изклан, а пътят на тежката конница бил преграден от пехотните полкове на българската армия. Балдуин строил рицарите и се впуснал в класическата атака на рицарските конни армии. Но след стотина метра първата му бойна редица влетяла във вълчите ями, а следващите спрели пред месивото от гърчещи се коне и рицари.
Сега дошъл редът на българите. Със страшен боен вик пехотата връхлетяла върху противника. Българските бойци смъквали рицарите от конете с аркани (ласо на прът) и ги посичали с брадви и мечове. Впрочем много висши благородници били взети живи в плен, включително и самият Балдуин. Куманите преградили пътя за отстъпление никой не успял да се измъкне.
Благородните пленници цар Калоян изпратил по затворите в кулите на Търновската крепост.
А обикновените оръженосци и сержанти били докарани до западната ни граница и пуснати на свобода да си ходят по къщите из Европа. С това цар Калоян отнел още един коз на папата да предизвика кръстоносен поход срещу България.
“При Адрианопол загина цветът на рицарството” писал един от западните участници в битката. Шансът на Латинската империя да стане държава хегемон в Югоизточна Европа, пропаднал завинаги. В следващите две години в още няколко сражения цар Калоян избил още няколко рицарски отряда при Русион, Маказа, Солун...
Отстранявайки и изменилите му византийски феодали в Тракия, цар Калоян след битката при Адрианопол направил България лидер на Югоизточна Европа. Това е началото на една дълга и славна хегемония на страната ни в тази част на света, очертана от славни победи и небивало разширение на политическите и културните граници на българския род.
Триумфът при Адрианопол е категорично послание към цяла Европа за реалното присъствие на една силна държава. По някакво съвпадение подобно послание излъчва и славната победа при Одрин през 1913 г. Грохотът от тези битки е знаков и тържествен в българската история.
Съдбата на пленниците
Според западните хронисти цар Калоян се отнесъл жестоко с всички пленници. Тук е необходимо да отбележим, че около всеки рицар е имало по 15-16 “сержанти”, т.е. войници оръженосци, бодигардове и т.н.
Хронистите обикновено са висши аристократи. Но един от тях, Роберт дьо Клари, е рицар от Пикардия. И той пише съвсем други неща за поведението на българите и цар Калоян.
По начало Робер дьо Клари е категоричен вина за конфликта имат рицарите и тяхното високомерие. На второ място критикува военната им неграмотност, позволила да бъдат увлечени в засада. На трето място Робер дьо Клари пише, че цар Калоян задържал в плен само знатните, а обикновените рицари и бойци били освободени, като били конвоирани до границата с Унгария и пуснати да си ходят по домовете в Западна Европа.
Не бил пуснат, разбира се, самият Балдуин Фландърски. Заловен и отведен в Търново, той е останал пленник до смъртта си. От този факт е възникнала и единствената известна рицарска легенда по нашите земи: за любовния роман между него и българската царица. Историята не предлага никакво потвърждение за тази връзка, а известната Балдуинова кула на крепостта Царевец, където според преданието пленникът е завършил дните си, е построена едва през... 1930 година по подобие на кула от с. Червен...
