|
Скандали и бедствия съпътстваха вдигането на “Свети 40 мъченици”
14.09.2006 | вестник "Янтра ДНЕС"
Златина ДИМИТРОВА След повече от 35 г. борба кой да направи проекта за реставрацията на църквата, след няколко наводнения, кражби на защитното покритие, несполучливи конкурси, срутени пътища и свлачища търновската светиня вече е вдигната от руините. В продължение на години политиците използваха храма като предизборен лозунг и спекулираха с обещания за повече средства и пускови срокове. Всички те искаха да се възползват от думите на пророчицата Ванга, че България ще се оправи, когато бъде вдигната църквата “Св. 40 мъченици”. Въпреки мъките реставрацията и обновлението на уникалния храм и околното пространство на манастирския комплекс вече са факт. Те бяха извършени под ръководството на Министерството на културата за повече от 3 години и от две правителства.
Около 2,5 млн. лв. е вложила държавата досега в обновлението на храма и околното пространство. Комисията по бедствия, аварии и катастрофи към Министерския съвет отдели в продължение на няколко години необходимите средства за укрепване на пътя към църквата в размер на 500 000 лв. Строителните работи бяха изпълнени от екипа на “Реставрация” ЕАД. Предстои изграждането на приемен център за туристите, обясни арх. Милен Маринов, който упражнява инвеститорски контрол от страна МК. През сл.г. ще продължат археологическите проучвания в южния двор на манастирския комплекс, както довършване на крепостната стена.
В обекта ще бъдат експонирани всички открития на археолозите, уверява архитектът. Най-ценното нещо в храма са колоните с надписи и стенописите, като най-големият е 8,5 кв. м и е от времето на Иван Асен II. За подходящото им експониране е монтирано специално осветление. Предстои да бъдат вкарани още 8 фрагмента стенописи, които сега се съхраняват в музея. В притвора, наоса и около храма са експонирани и царските гробници.
Активните строителни работи по обекта започнаха през 2004 г. Преди това обаче свличане на пътния участък, непосредствено над храма, и наводнение в източната част на наоса предизвикаха спешната намеса на Министерството на културата. Това се случи в средата на януари 2003 г. Все още като виц се разказват думите на министър Божидар Абрашев, който дойде на място само 3 дена след аварията. “Във всяко зло има и добро. Добре че падна пътят, за да се заемем с вдигането на храма”.
Тогава на дневен ред бе проектът за консервация и реставрация на арх. Боян Кузупов, който предвиждаше върху църквата за има стъклен похлупак. Няколко месеца по-късно министерството възложи на арх. Теофил Теофилов, който е свързан с храма през всичките тези 35 г., да направи проект за действаща църква. Това дали да бъде храм-музей, или действаща църква, бе един от най-спорните въпроси, който раздели специалистите на две.
След година пререкания и безстопанственост през 2004 г. най-накрая се намериха пари за църквата. Обновлението започна през март, а до края на декември строежът приключи до покрив, дори бе махнато грозното скеле отвън. Държавата отпусна 1 млн. лв. за светинята. Над 500 000 лв. отпуснаха различни институции и министерства. ЮНЕСКО даде 25 000 долара, а по извънбюджетна сметка МК отпусна 40 000 лв.
През 2005 г. заради политически амбиции по време на предизборната кампания на НДСВ бяха поставяни нереални срокове за довършване на строителните работи около обновената църква. През юни това доведе до протест от страна на 18 великотърновски интелектуалци, които настояха да спре неоправданата прибързаност около откриването на храма. Интелектуалците обвиниха тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски, че с бездействието си става съучастник в престъплението на реставратора Здравко Баров, който унищожава единствените оцелели автентични стенописи в храма. Според тях незасъхналите мазилки щели да унищожат стенописите.
През лятото обаче реката не прояви милосърдие към новопостроената църква и наводни костницата. Тогава бе взето решение да бъде вдигната 120-метрова крепостна стена, която да пази светинята от високите води на Янтра. В разгара на лятото обновената “Св. 40 мъченици” и 4 декара прилежаща площ към църквата станаха филиал “Великата лавра” към Националния исторически музей. Тогава новият стопанин Божидар Димитров влезе в словесен двубой с шефа на търновския музей Христо Харитонов заради костите на Калоян. Останките на владетеля да бъдат погребени с държавни почести в църквата, ще настоява пред президента Димитров. Това бе в противоречие с искането на Харитонов костите да бъдат показани в храма. Арх. Теофил Теофилов: “Тази църква е част от живота ми”
Тази църква е част от живота ми. С всички критики и спорове това е безкрайно дълго и мъчително време, но знам, че съм се отнесъл сериозно и с много любов.
Все пак направих един чертог и сега, като го виждам осъществен, не мога да не съм удовлетворен. От друга страна знам, че критиките ще бъдат безкрайно много от всякакъв характер.
Тук стои въпросът, че ние не направихме реставрация и консервация, а обновление на църква, която в себе си държи основните исторически моменти. Те са записани върху надписите от колоните, парчетата стенописи, които са останали и показват историческото развитие на Търновската книжовна школа.
Тези силни моменти, поставени под един покрив, вече са в една топла среда, с която може да общува съвременният човек. Надявам се, че всеки, който има отношение към историята и нашето достойно художествено минало, ще го оцени. Иначе всеки подход към този паметник също можеше да даде някакво авторско решение.
Радостен съм, че, макар и късно, беше възприета тезата, с която участвах в двата конкурса през 1976 и 1986 г.
Погребан ли е българският цар Калоян в “Св. 40 мъченици”, или това е гробът на друг Калоян? Това е въпросът, по който историците продължават да спорят повече от 30 години. Споровете се разразиха с пълна сила отново преди 3 г., когато Регионалният исторически музей реши да експонира Калояновото погребение.
Археолозите Константин Тотев, Константин Дочев и Мирко Робов, които от години проучват храма и манастирския комплекс, са категорични, че прочутият гроб № 39 не е на царя. Другата позиция е на проектанта на църквата арх. Теофил Теофилов, ст.н.с. Йордан Алексиев, проф. дин Йордан Андреев, шефа на Института по антропология и морфология в София проф. Йордан Йорданов. Най-спорното откритие направил през 1972 г. археологът Въло Вълов. Той самият никога не е бил убеден, че този Калоян е царят. Погребението е на мъж, висок около 1,9 м, в богато войнско облекло, украсено със сложна шевица с вплетена златна сърма и бисери. На ръката имал запазен масивен златен пръстен печат, тежащ 61,1 грама, на който има хералдично изображение на барс и надпис в негатив: “Калоянов пръстен”.
Липсата на титлата “цар” на пръстена, открит в гроб 39, е един от основните доводи “против”. Другият е, че гробът е извън църквата и на място, отредено за преминаване. Тези, които не са убедени, че имаме гроба на царя, се опират и на надписа на колоната на Иван Асен, където пише, че той е съградил църквата в 1230 г., а Калоян е убит през 1207 г. Най-ранните датирани християнски гробове там са от времето на Константин Асен 1257 г. Гробът на Калоян синхронизира с останалите мъжки индивиди с пръстени Доброслав и Бесар, както и Сеньо, които също са извън църквата. Освен това пръстените печати се появяват едва в края на XIII и началото на XIV век.
Името Калоян е основният мотив “за”, както и високото тегло на пръстена. Паисий, който е написал за осоляването на царското тяло и какавидите от зелена месоядна муха, са доводите на специалистите, поддържащи версията за царя. Златните и сърмените тъкани, открити в гроба също. Според хипотезата на арх. Теофилов на мястото на “Св. 40 мъченици” е имало по-ранна християнска базилика. Той е убеден, че старата църква се е наричала “Рождество Богородично” и е съществувала още през X век. Това вече позволява тук да е погребан убитият цар.“Св. 40 мъченици” е най-известният средновековен български паметник във В. Търново. Храмът е построен и стенописан от българския владетел Иван Асен II в чест на голямата победа на българите при Клокотница над войските на епирския деспот Теодор Комнин на 22 март 1230 г. Състои се от две части продълговата базилика с 6 колони, поставени в два реда, 3 полукръгли апсиди и един тесен притвор от запад, и от пристройка, построена към западната є страна.
В църквата се намират едни от най-значителните писмени паметници Омуртаговата, Асеновата и Граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум. Надписът на Асеновата колона е посветен на победа на българите при Клокотница, която издига българската държава като мощна сила на Балканския полуостров. Изписана е в 13 реда на български език. Пръв препис от Асеновата колона снема д-р Христо Даскалов през 1858 г. Точно копие от надписа още същата година той дава на Г. С. Раковски и изпраща на А. Хилфердинг, на руския славист Срезневски и на проф. О. М. Бодянски. През 1860 г. надписа публикува и Г. С. Раковски.
Срещу Асеновата колона е Омуртаговата. От там е и познатата на всички българи фраза “...Човекът дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като разгледа тези (писмена), да си спомни този, който ги е направил...” Събирането на тези колони с надписи за събития от различно време (Първата и Втората българска държава) има за цел да докаже по категоричен начин приемствеността на българските държавнически традиции. Цар Иван Асен II е имал за цел да създаде един храм-паметник на българската държава.
В годините на османското господство, вероятно до XVII и първата половина на XVIII в., църквата се запазва като християнска. С превръщането є в джамия стенописите, иконите и иконостасът са унищожени. През 1853 г. претърпява промени и самата постройка. Достигналата до наши дни живопис е от северната половина на западната страна на притвора. От запазените стенописи интерес представлява “Св. Елисавета Млекопитателница с младенеца Йоан” (над входа) и “Св. Анна Млекопитателница” (над входа от притвора в църквата). Върху останалото пространство на западната стена са представени отделни композиции картинен календар в четири реда за месеците май, август, ноември.
“Св. 40 мъченици” е най-точно идентифицираният култов паметник на територията на средновековно Търново. Това твърдят археолозите доц. д-р Константин Дочев и ст.н.с. Мирко Робов, които най-дълго работили върху проучването на храма и манастирския комплекс. Когато през 1970 г. започнаха сериозните проучвания на мястото, около руините на храма имаше две голи поляни, спомня си Косьо Дочев. Той се включил в разкопките 3 г. по-късно, още като студент. Трудното начало поставил Въло Вълов, който се заел с изясняването на плана на храма и неговата строителна хронология. Преди него след 1906 г. проучвания е правил Моско Москов. Той и хората му са правили най-вече сондажи с методиката на тяхното време и с романтичните нагласи, че във всеки гроб трябва да има цар.
След Вълов проучванията продължава екип под ръководството на Атанас Попов, в който участва и Дочев. Те откриват 200-метровата крепостна стена. Тя започва от съвременния каменен мост и завършва на юг до стълбище тайник. Това е важно съоръжение с бойни кули и портик в най-северната част. Попов разкрива изцяло западното, източното крило на манастира и съпътстващите помещения. Екипът му е проучил и съставил хронологията на големия християнски и мюсюлмански некропол от север и от юг на храма, където са разкрити около 500 погребения. След 1985 г. разкопките са прекратени и е извършена консервация на заварените останки.
През 1992 г. в сградата на Националния музей на архитектурата е проведена единствената комплексна научна конференция по проблемите около “Св. 40 мъченици”. Тогава започват проучвания на терена, с които се заемат две екипа Мирко Робов и Косьо Дочев заедно със ст.н.с. Константин Тотев. Те са заемат с допроучване на некропола, доизясняване на строителната история на манастира и храма.
Така досега в некропола са разкрити повече от 1100 погребения, от които 800 християнски и 300 мюсюлмански. Християнският некропол е датиран от XIIIXVII век, а мюсюлманските погребения са от XVIIXIX век. След Освобождението там също са били погребвани хора, включително военни и руски офицери. В около 50 от средновековните гробове са намерени златни и сребърни тъкани и златотъкани ивици, което е доказателство, че там са били положени останките на хора с висок социален статус, обясняват археолозите.
Огромна е групата на подглазурните монограми, което е локално явление за столицата Търново. Те се появат през 40 г. на XIV век и съществуват до падането на града под турска власт. Най-многобройна е групата на монограмите “М” около 250, които са свързани с храмовия патрон на “Св. 40 мъченици”. С този знак са се отличавали всички съдове на манастира, които са били зелени на цвят и различни по размер. Използвали са се само по време на големи християнски празници.
С историческия храм са свързани най-хубавите легенди за средновековно Търново. Най-популярна сред тях е тази за бялата сянка, която броди из църквата. В деня на светите 40 мъченици от олтара на църквата излиза девойка, облечена в бяло. Стояла пред него със свити за молитва ръце, после запалвала един златен свещник и с него обикаляла джамията. На местата, където били погребани тримата български владетели, момичето спирало и дълго се молело. След това тръгвало към стария, зазидан от турците изход. Вратата се отваряла сама, надгробните плочи се размествали и тракали глухо. Янтра се удряла в бреговете, но щом сянката пристъпела, настъпвала гробна тишина. Пред всеки забравен гроб тя запалвала кандило и когато накрая тръгвала към реката, за да се окъпе, на брега блещукало пламъчето. По първи петли литвала като ангел към олтара и се стопявала в него. Всеки път, щом турчин видел светлината или бялата сянка на девойката, незабавно бивал поразен от недъг.
Гневът на царете
Когато църквата била превърната в джамия, българските царе се разгневили. Раздвижила се земята, сякаш те поискали да излязат от гробовете си. Минарето се разклатило и в една тъмна нощ се съборило. Турчинът се смутил, но извикал майстори да вдигнат отново минарето. Когато то било готово и в джамията звучал гласът на мюезина, българските царе пак се разгневили и за втори път съборили минарето. Оттогава всеки път, когато есента позлатява листата на дърветата, нощем излизали сенки и обикаляли църквата, а над Янтра се чували химни. После шествието влизало през зазиданата от турците врата. Турците се криели в стаите, изплашени от звъна на копитата и оръжията, а минарето отново падало.
Шейхът на джамията се разгневил и заповядал да разкопаят гробовете. Изхвърлили всички кости и вдигнали наново минарето точно над гроба на Иван Асен II. През нощта обаче се явил войник, замахнал с меча си и изчезнал. На сутринта турците намерили минарето съборено и разпиляно на части. А българите предавали от уста на уста, че сам царят е съборил минарето. Шейхът се изплашил, но започнал пак да мисли как да съгради разрушеното. Една нощ до него застанал воинът и го пронизал. Така джамията останала без минаре. И всеки път, щом завиела буря, се чувал глас, който обещавал, че всеки, който дръзне да издигне минаре над българската слава, ще си отива промушен от неговия меч. |
