Bulgarian English
 

Начало
Обновление
Новини
Връзки
Историята
Публикации
Слава БЪЛГАРСКА
Галерии
Археология
Град В. Търново
Св. Сава Сръбски
Стенописите
Цар Калоян
Финансиране проекти
 
Начало arrow Публикации arrow Храмът “Свети Четиридесет мъченици”


Храмът “Свети Четиридесет мъченици” Print E-mail

Храмът “Свети Четиридесет мъченици”

Ст. н. с. д-р Божидар Димитров

          

 

Историята и историческата стойност на християнския храм “Св. Четиридесет мъченици” във Велико Търново едва ли може да бъде осмислена и оценена, ако не познаваме миналото на града, от който историята на църквата е неразделна част. Велико Търново е разположено в северните предпланини на Централна Стара планина върху няколко хълма, увити от меандрите на криволичещата между тях река Янтра.

            В тези удобни едновременно за живот и отбрана земи не е чудно, че археолозите откриват следи от човешки поселения и в праисторическите времена, и от античната епоха. Следи от укрепено селище има върху хълма Царевец от ранновизантийската епоха (кр. на V – нач. на VІ в.) – свидетелство за опитите на византийските императори Анастасий и Юстиниан Велики да спрат нашествията на т. н. варвари (готи, хуни, авари, славяни) и да опазят населението на южнодунавските земи.

            Дали укрепеното селище е дочакало заселването на славяните в средата на VІІ в. по тези земи, не е ясно. Но някои археологически следи (златен медальон и колони с надписи от времето на кан Омуртаг) подсказват, че тук е настанена крупна българска военна част, заедно със семействата ú. Поучен от опита с последната война с Византия и твърде лесното форсиране на старопланинските проходи от император Никифор, в 811 г. кан Омуртаг (813–831) защитил, както става ясно, всички старопланински проходи с яки и мощни крепости. Крепостта Търново очевидно е трябвало да защити подхода към прохода Хаинбоаз – една от най-използваните и днес връзки между северните и южните български земи.

            При изграждането на крепостта по ръба на скалния венец на Царевец българите изградили и “език”, водещ към Янтра. Това е крепостната стена с 12 кули по фронта към Янтра (днес частично реставрирана), която по-късно ще служи и като ограда на манастира “Великата лавра”. При обявяването на християнството за официална религия в България през 864 г. управителят на крепостта вероятно е построил и църква, предшественик на “Св. Четиридесет мъченици”. Този управител вероятно е имал кръвна връзка с рода на династията на кан Крум, управлявала България от 803 до 971 г., а братята Асен, Петър и Калоян са били негови потомци. Иначе те не биха били поканени от въстаналите в 1185 г. българи в Източна Стара планина и Странджа да станат български царе. Известно е от съобщенията на византийски хронисти, че в средновековна България е имало закон, съгласно който цар можел да стане само човек от царски род. По силата на този закон Самуил станал цар на България едва в 997 г., макар, че управлява страната от 971 г. (жив бил цар Роман), а Георги Войтех, макар и от рода на кавканите, коронясал за български цар в 1071 г. сръбския принц Константин Бодни, имащ кръвна връзка с българския царски род. Свидетелство, че църквата “Св. Четиридесет мъченици” е построена в ІХ в. от въпросния управител е фактът, че именно тя е фамилната църква и мавзолей на Асеновци в ХІІІ–ХІV в., а не построената от Асен и Петър специално за обявяването на независимостта в 1185 г. църква “Св. Димитър”.

            Според видния изследовател на храма арх. Т. Теофилов, ранната църква е носела името “Рождество Богородично”. През вековете, до началото на ХІІІ в., тя е претърпяла много разрушения от природни катаклизми и войни, но е била поправяна и преустройвана. Днешния си вид тя придобива в 1230 г., когато е преустроена и обновена от цар Иван Асен ІІ и осветена с ново име – “Св. Четиридесет мъченици”. Поводът е бил голямата победа на 22 март 1230 г. (денят на мъчениците), която постига българската армия над войските на претендента за византийския трон – епирския деспот Теодор Комнин, край хасковското село Клокотница. Победата прави България хегемон в Югоизточна Европа, а границите ú обхващат почти целия Балкански полуостров, миейки се в три морета – Черно, Бяло и Адриатическо.

            За всичко това разказва надпис върху мраморна колона, която цар Иван Асен ІІ заповядал да се постави в църквата. Вероятно пак Иван Асен ІІ е заповядал да се поставят и колоните с надписи от времето на кан Крум (803–831 г.). Дълго време се смяташе, че тези колони са пренесени от Плиска, за да се подчертае приемствеността между Първата и Втората българска държава. Но известно е, че възстановителите на Българската държава Асен и Петър веднага след обявяването на независимостта в 1185 г. са се отправили към Преслав, след известни перипетии са го превзели и именно там се установява до 1196 г. коронясаният в 1185 г. за български цар Теодор (Петър). Настаняването на царя в старата българска столица очевидно е смятано за реалната демонстрация на връзката с Първата българска държава. А и колоните в обратния случай трябваше да бъдат поставени в “Св. Димитър” – храма, построен специално за коронацията на Теодор–Петър за български цар. Затова мнението на някои търновски историци, че колоните на Крум и Омуртаг не са пренасяни от Плиска, а са били издигнати в аула на Омуртаг в Търново още през ІХ в., изглежда е вярно. Иван Асен ІІ ги е поставил в църквата не за да подчертава връзка с Първата българска държава (в 1230 г. България е призната за наследница на старата България от всичките си съседи, а и от Папството), а за да подчертае родствената си връзка с династията на кан Крум, дала на България великите държавници Омуртаг, Маламир, Преснан, Борис І, Симеон Велики, Петър І, Самуил. Появата на колони с надписи на владетели-езичници в християнски храм не е било смятано в християнския свят за връх на добрия тон и приличие и в това също трябва да търсим една изява на средновековния български патриотизъм. Цар Иван Асен ІІ е казвал с този акт на съвременниците си – българи и чужденци: “Може да са били езичници, но те са направили България велика държава. Те и българите, които са управлявали, са наши прародители и ние ги уважаваме и почитаме за делата им, а не за вярата, която са изповядвали”.

            Църквата след преустройството, извършено от Иван Асен ІІ в 1230 г. е представлявала триапсидна трикорабна базилика с притвор и гробница-мавзолей от запад. Дълга е 24 и широка 7.30 м. Олтарът ú е бил от мрамор, а стенописите, от които са оцелели само фрагменти, са рисувани вероятно веднага след преустройството в 1230 г. Наблюденията на археолозите показват, че стенописи е имало и в по-ранна епоха – ХІ–ХІІ в.

            От началото на ХІІІ в. теренът на църквата и пространството около нея са използвани като гробище на личности от Асеновия род. Това е станало след като в 1207 г. тук е бил погребан българският цар Калоян (1197–1207 г.), починал край стените на Солун. Голяма част от погребаните са мъже и, както личи от златните пръстени-печати, приживе са заемали важни държавни постове. Но парче от саркофаг с изображение на жена с корона на главата показва, че в църквата са погребвани и български царици и аристократки, свързани с Асеновия род. Разкопките в пространството около църквата все още не са завършени и приятни изненади не са изключени.

            В 1235 г. в Търново починал завръщащия се от Йерусалим Св. Сава – сръбският национален светец, който в пантеона на сръбските християнски светци заема мястото, което у нас заемат българите Св. Иван Рилски, Св. Климент Охридски и братята Св. св. Кирил и Методий. По поръчка на опечаления цар Иван Асен той е погребан в “Св. Четиридесет мъченици”. Около гробницата на светеца започват да стават чудеса – изцеляват се болни. Чудесата, според уверения на търновчани и сърби, посетили църквата, продължили и след като мощите на светеца били пренесени в сръбски манастир и разпиляни при османското завоевание на Сърбия. Казват, че чудотворно изцеление получават и днес вярващи християни, докоснали се до гроба.

            Вероятно още в края на ХІІ в. Асеновци изградили манастир около църквата. В източниците от ХІІ–ХІV в. той е наричан “Великата лавра”, “Царски манастир”. Естествено той е богато обдаряван от българските царе и заема първенствуващо място в съзвездието от средновековни манастири около Търново.

            Превземането на Търново от османските турци довела до упадък на манастира. Изчезнала социалната прослойка (българската аристокрация), която поддържала манастира и църквата, намалял броят на християните. Църквата обслужвала християните в квартала до ХVІ в., когато била превърната в мюсюлманска джамия. Колкото и парадоксално да изглежда, именно това спасява църквата – всички християнски църкви и на Царевец, и на Трапезица са разрушени в османската епоха (1396–1877 г.).

            Храмът отново става християнска църква след Освобождението в 1878 г. Историческата му стойност е оценена още тогава, затова през 1879 г. тук се заклеват депутатите от Учредителното събрание, което започва да гради основите на Третата българска държава. На 22 септември в тази църква е обявена независимостта на България (дотогава васално княжество на Османската империя), а княз Фердинанд получава царско достойнство.

            Църквата постепенно обаче започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в нея е прекратено в 1964 г., когато е обявена за паметник на културата от национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите за вида и начина на реставрацията и забавиха възстановяването и с четиридесет години. В 2004 г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе обновена от специализираната държавна фирма “ЕАД Реставрация”. Стойността на обновлението бе 3 мил. лв. (1.5 милиона евро), отпуснати изцяло от държавния бюджет при правителствата Сакскобургготски и Станишев.

            На 14 септември 2006 г. в присъствието на българския министър-председател Сергей Станишев, министъра на културата Стефан Данаилов и хиляди гости Търновският митрополит Григорий освети обновения древен храм. Той бе възложен за стопанисване на Националния исторически музей, но в дните на шестте най-големи християнски празници в него ще бъдат извършвани и богослужения.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ:

 

Колона с надпис на кан Омуртаг (814–831 г.):

“Кан сюбиги Омуртаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години.”

 
Колона с надпис на цар Иван Асен ІІ, 1230 г.:

“В лято 6738 (=1230 г.), индикт 3, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах от основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри.  И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката (скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене, и благодарение на мене прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава во веки, амин.”

 

< Prev Next >
 
Партньори
Министерство на културата
Нови Интернет Технологии
Национален Исторически Музей
Областен Управител Велико Търново
Община Велико Търново
Велико Търновски Университет
АИМ при БАН
Реклама
Реклама 6
Реклама 5

 
НИТ Нови Интрернет Технологии. © 2003 - 2012